Отказ от интервюто с художничката Иванка Александрова–Благоева разговаря Елена Страхилова.
Целият материал ще намерите на cash.bg
Снимка на корицата: Иванка Александрова, архив

Когато преди почти двадесет години дойдох в Чехия, не знаех колко дълго ще остана тук. През този период на безтегловност разбрах, че най-ценното нещо, което притежавам, е настоящето. И че не бива да го пилея в чакане на чудесното бъдеще. Навсякъде носех със себе си тефтер, моливи и маркери. Понякога записвах разни мисли и стихове, друг път мислите пишеха себе си в цветове, форми и същества. Тефтерите започнаха да ми стават тесни и минах на папка А4, после на папка А2. Нощните и дневните ми смени в болницата са по 12 часа и преди да вляза в епицентъра на бурята през 2019 г. покрай пандемията, успявах да рисувам нощем. 

Рисуването е равновесие в процес. Не започвам да творя с дадена идея. Просто оставям четките и маркерите да пътуват върху листа. Никога не зная какво ще се получи накрая: оставям картината да изплува от нищото. Юнг би казал „от несъзнаваното” и смятам, че е прав. Всеки от нас притежава искрица безкрайно вдъхновение, поток от информация, която откриваме само когато останем в тихото на нашия ум.

Вие живеете в малко селце в Чехия, сред много красив и пасторален пейзаж. Как стана така, че избрахте точно това място? Вероятно този простор също Ви носи много вдъхновение?

Когато дойдох в Чехия, си мислех, че ще успея да направя състояние и да се върна в България. За щастие тогава не попаднах в Прага, а в малко градче под планината Кръконоше. Отначало шокът беше голям, почти вярвах, че съм се върнала назад във времето. Тук по витрините и по хората се четеше забавяне, никой за никъде не бързаше. Магазините затваряха в 17 ч. и след този час селцето стихваше, улиците се изпразваха, а хората просто си бяха по домовете. Планирах връщането си, а не забелязвах как забавянето и природата променяха моите възприятия. Тук полята преливат в дворовете ни. Гледам към тревите, които се люлеят в море от цветове и се уча от най-добрия творец.

Разбрах, че съм закотвена в настоящето. Миналото ми беше в прах, а бъдеще с типичните терзания на всеки емигрант, изкоренен и мятан от съдбата, просто нямаше. Не бях загубила себе само защото бях изгубила България. Бях като върбите – където и да бъда засадена, нося същността си със себе си. Станах Землянин с адрес малко селце под високите борове…

* Иванка Александрова–Благоева е медицинска сестра и художничка, която живее от две десетилетия в Чехия. Нейни картини можете да видите в тази онлайн галерия.