За изкуството в бъдеще време
В статия на BBC от 2019 г. Девън ван Хутен Малдонадо се допитва до съвременни художници за това каква е тяхната преценка за бъдещето на изкуството в следващите 20 години.
В статията се казва, че бъдещето може да е несигурно, но някои неща са неоспорими: изменението на климата, променящата се демография, геополитиката. Единствената гаранция е, че ще има промени, както прекрасни, така и ужасни. Струва си да се помисли как художниците ще реагират на тези промени, както и каква цел служи на изкуството, сега и в бъдеще.
Докладите предполагат, че до 2040 г. въздействието на предизвиканите от човека климатични промени ще бъде неизбежно, което го прави големият проблем в центъра на изкуството и живота след 20 години. Художниците в бъдеще ще се борят с възможностите на пост-човешкия и пост-антропоценовия* – изкуствен интелект, човешки колонии в космоса и потенциална гибел.
Политиката за идентичност, която се вижда в изкуството около движенията #MeToo и Black Lives Matter, ще се разраства, тъй като екологичната тема, граничната политика и миграцията ще стават още по-актуални. Изкуството ще става все по-разнообразно и може да не изглежда като изкуство, или поне да не е това, което ние очакваме. В бъдеще, след като се уморим от това, че животът ни е на показ онлайн, така че да е достъпен за очите на всички и поверителността ни е вече почти загубена, анонимността може да е по-желана от славата. Вместо хиляди или милиони харесвания и последователи, ще бъдем гладни за автентичност и връзка без посредник. Изкуството от своя страна би могло да стане по-колективно и опитно, каквото впрочем вече е в много от съвременните сфери, в много по-голяма степен отколкото индивидуално.
По-приобщаващ свят на изкуството?
Според кураторът Джефрин Хейс все по-често ще ставаме свидетели на рушене на граници между медиите, между видовете изкуство, което е обозначено като изкуство, в традиционния смисъл. “Виждам също, че това е много по-представително за нашата нарастваща и променяща се демография“ казва той пред BBC Culture.
Несъмнено изкуството ще отразява още по-надълбоко оформилите се през последния век социални теми – интеграцията, запазването на идентичността, миграционните процеси, въпросите за правата на хората с различна сексуалност и др.
Активизмът и кампаниите на художници активисти не са от вчера, но вероятно със задълбочаване на въпроса за социалните неравенства активистките групички ще се увеличат и ще предлагат на публиката изкуство, изцяло провокирано да бъде реакция и отговор на несправедливостите. Самото тълкуване на справедливостта вероятно също ще попадне във фокуса на изкуството.
Живописта (не) е мъртва
След две десетилетия ще изминат 200 години, откакто Пол Деларош възкликва „живописта е мъртва“ и съществуват разумни аргументи срещу това колко актуална е медията като инструмент на авангарда. Оригиналната идея на Деларош е била повтаряна и рециклирана безкрайно, тъй като новите медии са си пробивали път и навън от светлината на прожекторите, но вероятно рисуването ще се задържи на сцената още доста дълго време. Няма да са достатъчни 200 години за да бъде напълно загърбено.
След 20 години пазарът може да не е много по-различен от днешния – доминиран от модерната живопис. Продажбите на картини все още са основният двигател на аукционните къщи, панаирите за изкуства и галериите, доминирайки във всички рекордни продажби на изкуство. Съвременните картини, направени през първата половина на 20-ти век, продължават да държат класацията за най-желаните и най-скъпите произведения на пазара. Девет от 10-те най-скъпи картини, продавани някога, са направени между 1892 и 1955 г., като единственото изключение е новооткритият Леонардо да Винчи от 1490 до 1519 г., който донесе извънредните 450,3 млн. долара на търг. Тази сума го направи най-скъпото произведение на изкуството, продавано някога. За жалост самият Леонардо не може да се зарада на този си успех, но торбите му продължават да живеят – 500 години по-късно.
Не на последно място от BBC Culture виждат бъдещето на изкуството и в мулти-футуризма
Мейт Борджабад, куратор по архитектура и дизайн в Института по изкуства в Чикаго, казва, че трябва да сме готови да се случат неща, които дори не можем да си предвиди днес. С други думи, не можем да очакваме да предскажем едно бъдеще, но вместо това трябва да се подготвим за много негови разновидности.
Музеят не е просто място за съществуване на нещата, но е платформа за чуване на други гласове. Така че според Борджабад кураторът е посредник, а музеят не е просто място за експониране на изкуство, но и „инкубатор на идеи“ за създаване на нови творби. Може би именно старите произведения ще ни помогнат ние сами да пренапишем историята в множествено число. Да превърнем възможното бъдеще в много нови потенциални реалии.
През 2040 г. изкуството може да не изглежда като изкуство (освен ако не е живопис), но ще изглежда като всичко останало, отразяващо действителността, ще бъде колективно, многобройно и разнообразно като самите художници. Ще има артисти-активисти, водещи политически сътресения; ще има официални експериментатори, които ще изследват нови среди и пространства (дори в открития космос), и ще има силни пазари в Латинска Америка, Азия и Африка. Така че в света на културата Западът може да се окаже този път в догонваща роля.
[picture credit] Olafur Eliasson, The weather project, 2003. Turbine Hall, Tate Modern, London
* „антропоцен“ или „епохата на човека“